Историческа справка

 Намерените в околността останки от неолитни селища, доказаните исторически паметници от траки, римляни, византийци и славяни, говорят за хилядолетен активен живот по тези земи. Древният път, минаващ оттук, е бил артерия за придвижване на етнически групи още през каменно-медния период, а по-късно един от главните пътища, свързващ Ориента със Средна Европа, т.нар. “диагонален път”. Първият официален римски път е построен по времето на Клавдий и Нерон. Най-ранните знаци, оставни от човек, ни връщат пет-шест хиляди години назад. Историческите находки в местността “Пеклюк” и село Гълъбовци са от каменно-медната епоха.
      Находки от трако-римския период също не липсват. В местността “Сарай” е намерена каменна плоча с три образа и надпис, а в местността ”Гърлин въртоп” са разкрити останки от тракийско светилище /IV в. пр.н.е./ и ниши от тъй наречената тракийска медалитна култура.Първото историческо засвидетелствувано племе, което можем да свържем с района на Сливница, са трибалите .  През 424 г. пр.н.е. трибалите успели да спрат одриската експанзия към Софийското и Нишкото поле – в битката изглежда загинал и царят на одрисите Ситалк . Трибалите запазили контрол над Софийското поле и по времето на Филип ІІ Македонски , Александър Велики и Лизимах. За целия период от края на ІV век пр. н. е. до І век пр. н. ера те успешно се справяли с последователния натиск на автариати, келти и скордиски .
        След това на историческата сцена се появяват сердите – вероятно клон от трибалската племенна група . В римските итинерарии (пътеводители) са налице сведения за съществуването на антично селище - римската пътна станция  Мелдия.Съществуват и данни, които очертават само донякъде принадлежността на региона към стратегията Сердика.
        При Аспарухова България сегашните сливнишки земи са били византийски владения. Едва след превземането на София от войските на хан Крум /809 г./ тези територии са влючени в пределите на България.
      През тези над 1100 годин земите около Сливница са запечатали събития от европейската история.Оттук минават кръстоносците при двата похода /1095-1096 г. и 1146-1147 г./.
      Пътят, свързващ изтока и запада, става вървище на османските войски при завладяване на Балканския полуостров. Пак по този път през 1443 г., в похода си срещу османската империя, преминава полският крал Владислав Варненчик. От запазените останки е видно, че по това време селището се намира в м.”Сарай”, но бягайки от турците, жителите му се заселват при изворите на р.Блато.След време това селище бива разрушено и опожарено, като част от жителите му бягат и образуват с. Опицвет , а друга част – Сливница. Основателите на града избрали това място поради стратегическото му положение на стар римски път.
Именно по този път минавали османските пълчища, тръгвайки от София и често тук спирали за почивка-за хората и животните били необходими храна и подслон.Поради това османските управници били принудени да приемат, узаконят и поставят в своя услуга някои групи население, развивайки ги в категории като войнуци, дервентджии, доганаджии и др.
       Войнуците, или войнеганите, били длъжни да отиват на война с османските войски като конници и да вземат участие в сраженията.Карали обоза и султанските коне или вървели пред войниците и настанявали лагерите в удобни места, с изобилни води и треви.Отивали ежегодно в Одрин и Цариград, като престоявали по шест месеца, за да събират и напластяват сеното от имперските ливади и пасбища. В замяна на това имали ред права и привилегии: били свободни, както мюсюлманите, не плащали всички данъци на империята и им се предоставяло известно количество земя, наречено “бащиния”, която се предавала на синовете. Всички тези привилегии за войнуците привлекли заселници от другите райони.Оттам идва и наименованието на най-старата махала - Войнишка.Тя пазела пътя през махалата Паланка, т.е. някогашното укрепено селище днес в центъра на града.По-късно то се сляло с Адамова махала. В селото била построена чешма, на която била поставена голяма халка за завързване на добитъка. Така произлязло старото турско име на града – Халкали или както го наричали Алкалия.Под това име бил известен градът през ХVII и ХVIII век. По-късно българите преименували селището със славянското име Сливница.                
         Съществуват няколко версии, свързани с това име. Една от тях е, че то идва от сливането на няколко села. Някои от местните хора, по предания на предците си, твърдят, че то идва от сливането на много заселници от различни места, а други-от слеването на две реки.
      Но с най-голяма слава са облъхнати страниците от историята на Сливница след освобождението на България от Османско иго. Паметните септемврийски дни на 1885 г., когато народ и войска обявяват в Пловдив Съединението на България, трябваше да бъдат осветени през ноември същата година с кръвта на българските синове край Сливница.”Аз присъствах на славата на България” – пророчески изрича народният поет Иван Вазов по повод героизма на младата българска войска и местното население по време на Сръбско –българската война от 1885 г. Народният поет посещава Сливница на 11 ноември 1885 г. и пише:”Самата Сливница няма нищо особено или любопитно.Дрипаво село в една долчинка.” Но решаващите битки край Сливница допринесли това име да стане известно не само в цяла България , но чрез чуждите кореспонденти и по света.
      Иван Вазов пише:”Сливница! Това име чудно звучеше сега на ушите ми.Преди няколко дена не бе известно никому в България; сега то беше в устата на всичките, и на селянина, и на бабичките; узнаха го дори и българските географи...Славата на крилете си го разнесе до края на света.Сега Сливница имаше всесветовна знаменитост.Като даде името си на една голяма и съдбоносна битка, тя спечели някакво обаяние и величие пред очите ни. Ето защо аз влязох в разкаляните й улици с едно натръпване, както кога влязаш в едно свещено място.”
      Под преките впечатления от видяното по време на войната Вазов написва едно от най-хубавите си стихотворения-“Новото гробище над Сливница”